Всички ежедневно се катерим. В живота си.
Градим кариери, отношения, постижения.
В планината по-рядко, някои по-често, други никогаж почти.
Лошото е, когато спрем. Задълго.
Почивката се изроди в мързел, апатия, липса на хъс и воля.
Тогава замръзваме. Или вятърът ни отвява като реещо се есенно листо.
Животът е добър учител. Планината също.
Ако се учим и от двамата, можем повече да научим.
Всички сме ученици, пък дори и да се изявяваме като учители.
И какво научих за катеренето?
Толкова било просто.
Зиме – пикел, котки и въже.
Лете – само въже.
Пикел и котки лете пречат, неудобни са, ако няма сняг и лед.
Пикелът помага да се издигаш – да сечеш, да забиваш, да се вдигаш.
Стъпка по стъпка нагоре.
Да не мълчиш, да не си траеш.
Да си свободен. Да рискуваш. Да вдъхнеш свободата с пълни ноздри.
Котките – заземяването. Да имаш корени, да си стабилен. Родата да си знаеш и тачиш.
Да ги виждаш, когато може. Генната памет да ти напомни кой си ти.
Кръвта вода не става.
Въжето – то е свързващата нишка. Доверието.
Приятели, другари.
В планината все може да се окаже късо. Трябва по-дълго, повече въже.
В живота е лесно да го удължиш. Въжето. Имало формула.
„Довери се на другия отсреща, че също е готин като теб!“
И после провери.
Доказателствата ще получиш.
Рискувай. Пътят към върха не е лесен, нито е песен.
Но когато си горе, виждаш красотата. Разбираш, че си струва.
Да катериш върхове.
В планината и в живота.